Да дадеш

"Настоящето. Да подариш нещо, което е твое. Да дадеш, преди да поискаш нещо важно. Ти притежаваш моето съкровище: писалката, с която написах някои от мечтите си. Аз притежавам твоето съкровище: вагон от влакче, частта от детството, която не си изживял."
П.Коелю

И колко е прекрасно да даваме,а колко много сме забравили как се прави това. Понякога се хващам в мисъл, "Да направя ли това?" (за някого) и все някакси не се решавам да го сторя. И ми е тъжно и криво после, а за да дадем, то трябва да е от сърце, не "защото тябва" или "защото какво ще кажат хората", а "защотото искам". Искам да раздам, част от моето време, част от моето сърце, част от себе си, просто така, въпреки всичките "Ти си будала", "Кой ще го оцени", "Какво печелиш от това".

Поне едно добро всеки ден. Това е може би някакъв минимум за доброта,който ако покриваме, живота на всички ни ще върви доста по- леко.... и с думичката "ако" малко по- нагоре се сетих за едно стихче на Джани Родари, което скоро срещнах


Въздишка

Със гласец учтив и тих,
все така със „бих“ и „бих“
нещастното, горкото
Условно Наклонение
въздиша от креслото
в безводно настроение:
— БИХ отишло в Лисабон…
БИХ пътувало с балон…
БИХ могло на скок висок
сто атлета да надскоча…
БИХ записало нов рок
на касета и на плоча…
Само дето туй „АКО“
ми е хвърлило око
и след всяко „БИХ“, уви,
по петите ми върви:
БИХ могло, АКО умеех…
БИХ дошло, АКО посмеех…
Да, каквото да говоря,
то ми пречи да го сторя! —
Просто е за съжаление
това Условно Наклонение:
тъй да го измъчва едно „ако“ нищожно —
БИХМЕ му помогнали, АКО бе възможно!