Анна и Дребосъците

(...........)
Но най-много обичаше микроскопа. Той правеше огромен един миниатюрен свят. Свят, изпълнен с причудливи форми и цветове, със същества, които обикновено бяха невидими. Дори калта беше невероятно чудо.
Преди този излет в необикновената страна на Дребосъците, Мистър Бог й беше приятел и съюзник. Но това наистина надминаваше всичко. Ако той действително бе създал тези вълшебства съвсем сам, значи очевидно бе по-голям, отколкото Анна предполагаше. Това трябваше да се обмисли.
През следващите седмици тя притихна. Разбира се, че продължи да си играе с останалите деца, но претърпя видима промяна. Обърна се навътре. С часове седеше сама в клоните на едно дърво и само на Боси, котката, беше позволено да й прави компания. Накъдето и да погледнеше Анна, имаше все повече чудатости. Тя обикаляше, леко докосваше с длан предметите, сякаш беше загубила ключа към някоя тайна. Почти не говореше и отговаряше с най-краткото изречение, което можеше да измисли. Накрая явно стигна до някакво заключение.
(.........)

Минаха десет минути, докато си подреди мислите. След това се започна.
- Мистър Бог със сигурност ли е направил всичко сам?
Какво можех да отговоря?
- Да - казах.
- И лайната, и звездите, и животните, и хората, и дърветата? Дори и Дребосъците?
Дребосъците бяха онези мънички същества, които беше видяла под микроскопа.
- Със сигурност е направил всичко сам.
- Мислиш ли, че Мистър Бог ни обича?
- Естествено. Той обича всичко.
- Тогава защо нещата се чупят или умират?
- Нямам представа - казах. - Има много неща, които не знаем.
- Е, добре. Щом не знаем толкова много неща, откъде знаем, че Мистър Бог ни обича?
Щеше да стане весело. Но Анна бързаше, затова не поиска отговор. Вместо това продължи:
- Значи, аз ужасно обичам Дребосъците. Мога да се пръсна, толкова ги обичам, но те изобщо не знаят това, нали? Аз съм милиони и милиони пъти по-голяма от тях, а Мистър Бог е милиони пъти по-голям от мен. Аз откъде знам, той какво прави? И защо дребосъците не знаят, аз какво правя?
Тя замълча за момент. Замисли се.По-късно ми се струваше, че в този миг загуби детството си, но това вероятно е само моята сантименталност. После каза:
- Фин. Мистър Бог не ни обича - тук се поколеба.- Не ни обича, разбираш ли? Само хората могат да обичат. Аз обичам Боси, но тя мен не. Аз обичам дребосъците, но те мен не. Аз те обичам Фин. И ти ме обичаш. Това беше удар под кръста. По дяволите, помислих си. Защо трябваше това да се случи? Сега е загубила доверието си, сигурността. Но се лъжех. Нищо не беше загубено. Анна вървеше с увереността на сомнамбул по въже.
- Той не ме обича като теб, а другояче, милиони пъти по-голямо е.
Явно бях помръднал. Тя се протегна, седна на петите си и се ухили. После се примъкна по-близо до мен. Дали знаеше за онази мъничка болка, която ме беше докоснала? С точността на хирург разряза раната, причинена ми от една искрица ненужна ревност.
- Фин, ти ме обичаш повече от всеки друг. И аз те обичам повече от всеки друг. Но с Мистър Бог е различно. Виждаш ли, Фин, хората обичат отвън навътре и могат да целуват отвън. Мистър Бог обаче те обича отвътре и може там да те целува. Затова е различно. Мистър Бог не е като нас. Само ние сме малко като него. Но не много. Анна беше превърнала оловото в злато. Всички мъдри дефиниции на понятието "Бог" бяха напълно излишни. Милосърдието, любовта и справедливостта бяха само патерици, с които си служехме, за да опишем неописуемото. Анна нямаше нужда от тях.
- Виждаш ли, Фин, Мистър Бог е различен, защото може да довършва нещата, а ние не можем. Аз изобщо никога не мога да престана да те обичам. Ще съм умряла милиони години, преди да престана да те обичам. Но Мистър Бог може да престане, когато поиска, разбираш ли? Затова е различен.